A theme of the age, at least in the developed world, is that people crave silence and can find none. The roar of traffic, the ceaseless beep of phones, digital announcements in buses and trains, TV sets blaring even in empty offices, are an endless battery and distraction. The human race is exhausting itself with noise and longs for its opposite—whether in the wilds, on the wide ocean or in some retreat dedicated to stillness and concentration. Alain Corbin, a history professor, writes from his refuge in the Sorbonne, and Erling Kagge, a Norwegian explorer, from his memories of the wastes of Antarctica, where both have tried to escape.
And yet, as Mr Corbin points out in "A History of Silence", there is probably no more noise than there used to be. Before pneumatic tyres, city streets were full of the deafening clang of metal-rimmed wheels and horseshoes on stone. Before voluntary isolation on mobile phones, buses and trains rang with conversation. Newspaper-sellers did not leave their wares in a mute pile, but advertised them at top volume, as did vendors of cherries, violets and fresh mackerel. The theatre and the opera were a chaos of huzzahs and barracking. Even in the countryside, peasants sang as they drudged. They don’t sing now.
What has changed is not so much the level of noise, which previous centuries also complained about, but the level of distraction, which occupies the space that silence might invade. There looms another paradox, because when it does invade—in the depths of a pine forest, in the naked desert, in a suddenly vacated room—it often proves unnerving rather than welcome. Dread creeps in; the ear instinctively fastens on anything, whether fire-hiss or bird call or susurrus of leaves, that will save it from this unknown emptiness. People want silence, but not that much. | Тема на нашето време, поне в развития свят, е как хората жадуват тишината, а не могат да я намерят. Ревът на движещите се автомобили, неспирното пиукане на телефони, електронните известия в автобуси и влакове, телевизорите, работещи дори в празни офиси, предствляват непрекъснато насилване и отвличане на вниманието. Човечеството се самоизтощава чрез шума и бленува спокойствие – дали в дивата пустош, някъде из безбрежния океан, или на усамотено място, посветено на спокойствие и съсредоточаване. Професорът по история Алан Корбин пише от убежището си в Сорбоната, а норвежкият изследовател Ерлинг Кагге черпи от спомените си за Антарктическата пустош, където и двамата са опитали да избягат. И все пак, както г-н Корбин отбелязва в „История на тишината“, в днешно време шумът е може би не повече, отколкото в миналото. Преди пневматичните гуми, павираните градски улици са ехтели от оглушителния звън на обковани колела и подковани копита. Преди доброволното уединение с мобилните ни телефони автобусите и влаковете са били огласяни от разговори. Продавачите на вестници не са оставяли стоката си на „неми“ камари, а са я рекламирали с пълно гърло, както са правели и продавачите на череши, теменужки и прясна скумрия. В театъра и операта царял хаос от възторзи и дюдюкания. Даже и на село трудещите се пеели, докато вършели тежката работа. Сега те не пеят. Това, което се е променило, не са толкова нивата на шума, за които и нашите предшественици са се оплаквали, а по-скоро броя на разсейващи фактори в пространството, където тишината би могла да проникне. Прокрадва се обаче друг парадокс, защото където тишината проникне – в дебрите на боровата гора, в голата пустиня, във внезапно опразнилата се стая – тя е по-скоро ужасяваща, отколкото добре дошла. Страхът се прокрадва. Ухото инстинктивно прихваща всичко, което би го спасило от тази непозната празнота - било изсъскване на пламък, изчуруликване на птица или прошумоляване на листа. Хората искат да им е тихо, но не чак толкова. |