A theme of the age, at least in the developed world, is that people crave silence and can find none. The roar of traffic, the ceaseless beep of phones, digital announcements in buses and trains, TV sets blaring even in empty offices, are an endless battery and distraction. The human race is exhausting itself with noise and longs for its opposite—whether in the wilds, on the wide ocean or in some retreat dedicated to stillness and concentration. Alain Corbin, a history professor, writes from his refuge in the Sorbonne, and Erling Kagge, a Norwegian explorer, from his memories of the wastes of Antarctica, where both have tried to escape.
And yet, as Mr Corbin points out in "A History of Silence", there is probably no more noise than there used to be. Before pneumatic tyres, city streets were full of the deafening clang of metal-rimmed wheels and horseshoes on stone. Before voluntary isolation on mobile phones, buses and trains rang with conversation. Newspaper-sellers did not leave their wares in a mute pile, but advertised them at top volume, as did vendors of cherries, violets and fresh mackerel. The theatre and the opera were a chaos of huzzahs and barracking. Even in the countryside, peasants sang as they drudged. They don’t sing now.
What has changed is not so much the level of noise, which previous centuries also complained about, but the level of distraction, which occupies the space that silence might invade. There looms another paradox, because when it does invade—in the depths of a pine forest, in the naked desert, in a suddenly vacated room—it often proves unnerving rather than welcome. Dread creeps in; the ear instinctively fastens on anything, whether fire-hiss or bird call or susurrus of leaves, that will save it from this unknown emptiness. People want silence, but not that much. | Неутолимият копнеж за тишина и спокойствие на съвременния човек е актуална тема, поне в развитите страни. Бученето на превозните средства, безкрайното бибиткане на телефоните, дигитализираните известия в автобусите и влаковете и телевизорите, боботещи дори в празните офиси, непрекъснато бомбардират и отвличат вниманието. Човешкият вид се размива сред шумотевицата и бленува за нейната противоположност – било сред дивата природа, в океанската шир или в някое усамотено място, посветено на тишината и концентрацията. Алън Корбин, професор по история, пише от своето уединение в Сорбоната, а Ерлинг Каге, норвежки откривател, в своите мемоари за пустошта на Антарктика, където и двамата са се опитали да избягат. И все пак г-н Корбин посочва в „История на тишината“, че вероятно шумът в днешно време не е по-голям отколкото в миналото. Преди пневматичните гуми улиците на градoвете са били изпълвани от оглушаващото дрънчене на металните рамки на колелата и подковите на конете по калдъръма. Преди доброволната изолация с мобилните телефони автобусите и влаковете са кънтели в разговори. Вестникопродавачите не са оставяли вестниците си в смълчана камара, а са ги рекламирали колкото могат по-силно, както са правели и продавачите на череши, виолетки и прясна скумрия. Театрите и оперите са били хаос от аплодисменти и освирквания. Дори хората по селата са пеели, докато са се трудели с пот на челото. Днес те не пеят. Промяната не е толкова в интензитета на шума, от която са се оплаквали и предишните поколения, а в интензитета на разсейващите фактори в пространството, където би могла да цари тишина. И тук надвисва още един парадокс, понеже когато все пак тишината превземе пространството – в усоите на боровата гори, в голата пустиня, във внезапно опразнената стая - тишината често се оказва обезпокояваща вместо успокояваща. Прокрадва се страх; слухът инстинктивно се наостря при всеки звук, било от съскането на огън или от птичи крясък, или от шумоленето на листата, които да го спасят от тази непозната празнота. Хората искат тишина, но не чак толкова много. |