A theme of the age, at least in the developed world, is that people crave silence and can find none. The roar of traffic, the ceaseless beep of phones, digital announcements in buses and trains, TV sets blaring even in empty offices, are an endless battery and distraction. The human race is exhausting itself with noise and longs for its opposite—whether in the wilds, on the wide ocean or in some retreat dedicated to stillness and concentration. Alain Corbin, a history professor, writes from his refuge in the Sorbonne, and Erling Kagge, a Norwegian explorer, from his memories of the wastes of Antarctica, where both have tried to escape.
And yet, as Mr Corbin points out in "A History of Silence", there is probably no more noise than there used to be. Before pneumatic tyres, city streets were full of the deafening clang of metal-rimmed wheels and horseshoes on stone. Before voluntary isolation on mobile phones, buses and trains rang with conversation. Newspaper-sellers did not leave their wares in a mute pile, but advertised them at top volume, as did vendors of cherries, violets and fresh mackerel. The theatre and the opera were a chaos of huzzahs and barracking. Even in the countryside, peasants sang as they drudged. They don’t sing now.
What has changed is not so much the level of noise, which previous centuries also complained about, but the level of distraction, which occupies the space that silence might invade. There looms another paradox, because when it does invade—in the depths of a pine forest, in the naked desert, in a suddenly vacated room—it often proves unnerving rather than welcome. Dread creeps in; the ear instinctively fastens on anything, whether fire-hiss or bird call or susurrus of leaves, that will save it from this unknown emptiness. People want silence, but not that much. | Притча во язицех на нашата епоха, поне в по-развитите части на света, е, че хората вопият за тишина, но всуе. Автомобилният рев, неумолимите трели на телефоните, кибергласовете по влакове и автобуси, телевизорите, боботещи дори насред празни канцеларии, ни връхлитат от вси страни и постоянно ни разсейват. Човечеството се шумоизтощава и копнее за обратното – било то сред дивата природа, сред океанската шир или в някое уединено кътче, даряващо тишина и съсредоточеност. Професорът по история Алън Корбин пише от своя пристан в Сорбоната, а норвежкият пътешественик Ерлинг Каге – из-от спомените си за антарктическата пустош, в която и двамата са потърсили бягство. И все пак, както проф. Корбин отбелязва в "История на тишината", днес едва ли е по-шумно, отколкото е било някога. Преди появата на автогумите градските улици са се тресяли от оглушителния грохот на метални капли и подковани копита върху каменни павета. Преди доброволното самозазиждане в мобилните телефони автобусите и влаковете са били огласяни от разговори. Вестникопродавците не са стоварвали стоката си на мълчаливи купчини, а са ги препоръчвали гласовито, точно както са правели и търговците на череши, на теменужки и на прясно уловена скумрия. Театърът и операта са представлявали пандемониум от ахкане, охкане и дюдюкане. Дори на къра селяните са пеели, докато са се бъхтили. Те вече не пеят. Това, което се е променило, е не толкова нивото на шума, от който предишните векове също се оплакват, а нивото на разконцентрираност, завзела мястото, уж полагащо се на тишината. И тук се пръква нов парадокс, защото, когато тя наистина се възцари – в дълбоките борови гори, насред голата пустиня, в ненадейно опразнена стая – тя нерядко почва да ни нервира, вместо да ни приласкава. Прокрадва се страх, ухото инстинктивно се закача за все едно какво – съскащ огън, птича песен, стелещи се листа – които да го спасят от тази непосилна пустота. Хората желаят тишината, ала не чак дотам. |