A theme of the age, at least in the developed world, is that people crave silence and can find none. The roar of traffic, the ceaseless beep of phones, digital announcements in buses and trains, TV sets blaring even in empty offices, are an endless battery and distraction. The human race is exhausting itself with noise and longs for its opposite—whether in the wilds, on the wide ocean or in some retreat dedicated to stillness and concentration. Alain Corbin, a history professor, writes from his refuge in the Sorbonne, and Erling Kagge, a Norwegian explorer, from his memories of the wastes of Antarctica, where both have tried to escape.
And yet, as Mr Corbin points out in "A History of Silence", there is probably no more noise than there used to be. Before pneumatic tyres, city streets were full of the deafening clang of metal-rimmed wheels and horseshoes on stone. Before voluntary isolation on mobile phones, buses and trains rang with conversation. Newspaper-sellers did not leave their wares in a mute pile, but advertised them at top volume, as did vendors of cherries, violets and fresh mackerel. The theatre and the opera were a chaos of huzzahs and barracking. Even in the countryside, peasants sang as they drudged. They don’t sing now.
What has changed is not so much the level of noise, which previous centuries also complained about, but the level of distraction, which occupies the space that silence might invade. There looms another paradox, because when it does invade—in the depths of a pine forest, in the naked desert, in a suddenly vacated room—it often proves unnerving rather than welcome. Dread creeps in; the ear instinctively fastens on anything, whether fire-hiss or bird call or susurrus of leaves, that will save it from this unknown emptiness. People want silence, but not that much. | Един от лайтмотивите на нашата епоха, поне в развития свят, е как хората копнеят за тишина, но все не я намират. Ревът на трафика, непрестанното писукане на телефоните, цифровите обявления във влакове и автобуси, гърмящите телевизори дори и в празни офиси – целият този постоянен тормоз дава безброй поводи за разсейване. Човечеството се изтощава от шумотевицата и жадува за нейната противоположност – независимо дали в гората, в открито море или в някое убежище, специално посветено на концентрацията и спокойствието. Професорът по история Ален Корбин пише от своето кътче в Сорбоната, а Ерлинг Каге, норвежки изследовател – от своите спомени за пустошта на Антарктида – двете места, на които всеки от тях се е опитал да избяга. И въпреки всичко, както изтъква г-н Корбин в „История на тишината“, днес вероятно няма повече шум, отколкото в миналото. Преди пневматичните гуми, каменните градски улици са кънтели от оглушителния тропот на подкови и колела с метален обков. Преди доброволната ни изолация с мобилните телефони, автобусите и влаковете жужаха от разговори. Вестникарите не оставяха стоката си на безмълвна купчина, а ги рекламираха с максимална сила на звука, както и продавачите на череши, виолетки и прясна скумрия. В театъра и операта цареше суматоха от овации и дюдюкане. Дори и на село хората пееха, докато се трудят. Сега вече не пеят. Промяната не е толкова в нивото на шума, от който са се оплаквали и в предишни векове, а в степента на разсейване, завзела пространството, в което иначе би могла да се намести тишината. Там изпъква един друг парадокс: когато тишината успее да надделее – в недрата на някоя борова гора, в голата пустиня, във внезапно опразнила се стая – тя често се оказва обезпокоителна, вместо добре дошла. Тогава тревогата надига глава; слухът инстинктивно се вкопчва във всичко, било то пукането на огъня, песента на птичка или шепота на листата, само и само да се спаси от непознатата празнота. Хората искат тишина – но не съвсем. |