Era o casă veche, cu etaj şi mansardă, gata să cadă pe ea. Zidurile erau ştirbe, cărămizile se arătau obscene, tencuiala se topea văzând cu ochii. Nu-ş-cum dracu’ rezista şandramaua asta, m-inchipuiam că dacă trece vreun tramvai tropăind o dărâmă la primu’ ţignal. Dar tramvaiul nu mai trecea de 15 ani pe acolo. Căţaua Leşinată locuia la parterul clădirii – acum, după atâta timp am o oarecare indulgenţă faţă de ea, nu a căzut, nu a rănit pe nimeni, acolo doar alcoolul ucide – de fapt trăia într-un parter adâncit cu un metru sub pământ – eh, soarta ironică, îi obişnuia din vreme pe beţivi cu glodul – Căţaua asta era o bodegă dată naibii…
Era în preajma Crăciunului, afară era aşa şi aşa, încă se mai putea bea o ladă de bere fără să faci ţurţuri la naretă. Am pătruns în templul pierzaniei şi soarta mea a fost bătută în cuie. Înăuntru se ascultau chansonete franţuzeşti, aproape în surdină, oricum părea că toată lumea e de acord cu Edith care nu regretă nimic.
Erau circa 10 persoane înăuntru, douăzeci de ochi tulburi – aşa am crezut prima dată, mai târziu am aflat că mă înşelam cu aproape 3 – şi fiecare îşi vedea de treaba lui cu o migală sfântă. Nu vorbea nimeni, însă era o splendoare să-i vezi, ca la un semnal ridicau toţi paharele şi sorbeau două înghiţituri mici, după care le aşezau pe masă, se auzea un singur gâl şi un singur clap… şi totuşi exista o comunicare, o simţeam, plutea în aer.
Ştiam că e un moment solemn, însă mi se uscase al naibii gâtlejul, amiba mea din stomac cerea să fie stropită, stropită tot mai tare pe măsură ce creştea. Fără să mai aştept, m-am insinuat ca o vorbă dulce lângă bar, cu suficient tupeu şi ceva biştari să iau două beri, mie şi tovarăşului meu. Barmanul, un tip scund şi gras, cu barbă şi musteţi încărunţite, hâtru la muie şi cu un defect la ochiu’ drept, o pată albă, mi-a făcut semn să tac.
„Stimaţi comesenii mei! E aproape sărbătorile Crăciunului, aţ’ muncit cu drag anu’ ăsta, fiecare cum aţ’ putut, şi la noi ca la orce firmă de respect dăm prima. Uite tenc’şoru ăsta dă cocardei e pentru voi, treceţi pe la bar la nea Gelu să vă facă porţie. Io nu poci sta că am de produs, da’ sărbăutori fericite!” | Беше стара къща, с един етаж и мансарда, готова да падне върху къщата. Стените бяха напукани, керемидите се показваха неприлично, мазилката се лющеше, само да я погледнеш с очи. Хич не знам как се държеше тази съборетина; въобразявах си, че ако мине някой трополящ трамвай, ще я събори при първото изсвирване. Но трамваят не минаваше оттам вече 15 години. Припадналата кучка обитаваше партера на сградата – сега, след толкова време, имам някаква прошка пред нея, не падна, не нарани никого, там само алкохолът убива – всъщност живееше на партер, издълбан с метър под земята – ех, ирония на съдбата, свикваше от време на време пияниците със земята – тази кучка беше кръчма, дадена на дявола... Беше в навечерието на Коледа, навън беше така и така, все още можеше да се изпие каса бира, без да станеш на ледена висулка. Бях се промъкнал във време на страдание, и съдбата ми беше забита на гвоздей. Отвътре се чуваха френски шансони, почти под сурдинка, както и да е, изглеждаше, че целият свят е съгласен с Едит, която не съжалява за нищо. Вътре имаше около 10 човека, двайсет мътни очи – така мислех първия път, по-късно узнах, че се мамех с около трима – и всеки си гледаше работата със свята педантичност. Никой не говореше, обаче се таеше някакво великолепие, което можеш да видиш, като по сигнал всички вдигнаха чашите си и изпиха по две малки глътки, след което поставиха чашите обратно на масата, чу се едно-единствено избълбукване и едно-единствено изтракване... и въпреки това имаше общуване, усещах го, витаеше във въздуха. Знаех, че това е тържествен момент, все още ми съхнеше гърлото по дяволите, амебата в стомаха ми искаше да бъде полята, полята по-силно, отколкото растеше. Без да чакам повече, промъкнах се като сладка приказка до бара, с достатъчно нахалство и малко любезност да взема две бири, за мен и другаря ми. Барманът, нисък и дебел тип, с побелели брада и мустаци, шегобиец, с недъг на дясното око, бяло петно, ми направи знак да мълча. “Уважаеми мои гости! Коледните празници наближават, работихте с желание тази година, всеки както можа, и при нас като във всяка уважаваща се фирма давам премии. Вижте, това е за вас, минете на бара Джелу да ви направи порция. Не мога да остана, понеже имам работа, затова “Весели празници!” |