Non so in qual modo, ma i miei scolarini erano venuti a sapere che quel giorno era il mio compleanno. Me li vidi arrivare alla scuola col vestito delle feste e con un regalino tra le mani.
Chi mi portava una penna elegante, chi un libriccino da messa, chi un astuccio da lavoro, chi un bel mazzo di fiori freschi. Io fui consolata e attristata da quella vista: consolata perchè qualunque segno di gratitudine o d'affetto che mi venisse da quei buoni figliuoli mi toccava il cuore e mi faceva parer leggiero ogni sacrifizio: attristata, poichè pensavo che i denari occorsi in quelle compre, potevano venir destinati a più nobile uso. A ogni modo, accolsi serenamente quelle care dimostrazioni d'amore.
Un bambino solo, il più povero, non mi offrì nulla: ma dal suo contegno imbarazzato e dal suo visetto malinconico argomentai quanto dovesse soffrire. Lo chiamai e quando l'ebbi vicino me lo strinsi ripetutamente fra le braccia, baciandolo. Incoraggiato da quelle carezze, il poverino mi pose tra le mani un involtino e fuggì vergognoso.
Sorpresa e incuriosita, lo aprii senza che nessuno potesse accorgersene. Vi erano.... indovinate!.. Tre pallottoline di zucchero!
Lo richiamai subito da me.
--Lo sapevi che mi piacesse lo zucchero? gli chiesi sorridendo.
--Me lo sono figurato! Mi piace tanto a me!
--E tu, ripresi commossa, l'hai certo chiesto alla mamma e....
--No signora! replicò prontamente, non ho chiesto nulla a nessuno; glie l'ho serbato proprio io, di mio....
--Ma pure....
--La nonna, quando mi dà il caffè e latte, mi mette sempre nella chicchera due o tre pallottoline di zucchero per indolcirlo. Io ho levato lo zucchero....
--E il caffè e latte?... chiesi con la gola serrata.
--L'ho preso amaro!
Mario, piccolo Mario, dove sei tu? Forse il fumo delle officine avrà annerito il tuo viso d'angelo, forse a quest'ora lavorerai i campi dove biondeggia la messe e si matura, al sole, la vite, forse ti accoglieranno le navi avventurose dove il lavoro è sì duro, la speranza sì fallace....
Ma chiunque tu sii, operaio, agricoltore o uomo di mare, il tuo posto è fra i nobili cuori, per quali l'amore è sacrifizio, l'abnegazione, dovere.
Mario, piccolo Mario, se tu per un momento potessi entrare nella mia stanzetta da studio, vedresti molte carte, molti libri, molti ninnoli; e vedresti anche, custoditi in una piccola campana di vetro, tre pezzetti di zucchero, un nome, una data! | Не знам как, но малките ми ученици бяха разбрали, че на този ден имам рожден ден. Видях ги да пристигат в училище празнично облечени и с по едно подаръче в ръце. Едно дете ми носеше елегантна писалка, друго – малък литургийник, трето – несесер за шев, а друго дете – букет красиви прясно набрани цветя. Това ме зарадва, но и натъжи. Зарадва ме, защото всеки знак на благодарност и привързаност, идващ от тези добри деца, докосваше сърцето ми и възнаграждаваше всяко положено от мен усилие. Натъжи ме, тъй като смятах, че парите, похарчени за тези подаръчета, можеха да бъдат използвани за по-благородна кауза. Във всеки случай аз приех ведро този скъп за мен израз на обич от тяхна страна. Едно единствено дете, най-бедното, не ми поднесе нищо, но по смутеното му поведение и тъжното му личице разбрах колко страда. Повиках го и когато то дойде при мен, го сгуших към себе си няколко пъти и го разцелувах. Окуражено от ласките ми, бедното момче пъхна в ръката ми едно пакетче и срамежливо избяга. Изненадана и любопитна, аз го отворих, така че никой да не види. Там имаше ... познайте какво! … Три бучки захар! На мига повиках момчето да се върне. — Как разбра, че обичам захар? – попитах аз, усмихвайки се. — Така предположих. Аз я обичам захарта, и то много! — И ти – продължих аз развълнувана – сигурно си помолил майка си да… — Не госпожо! – бързо отвърна то. – Никого не съм молил за нищо. Аз си я пестя. Моята… — Но все пак... — Моята баба… Когато баба ми прави кафе с мляко, винаги ми дава две-три бучки захар за подслаждане. А аз си я събирах... — А кафето с мляко? – попитах аз с присвито гърло. — Пиех го горчиво! Марио, малки ми Марио, къде ли си сега? Може би фабричните сажди вече са почернили ангелското ти лице. Може би в този час работиш на полето, където под слънчевите лъчи зреят жълтозлатни класове и грозде. Може би в този миг те наемат за моряк на кораб, пълен с приключения, на който работата е тежка, а надеждата – измамна... Но без значение какъв си станал – работник, земеделец или моряк – твоето място е сред хората с благородни сърца, за които любовта е саможертва, себеотрицание и дълг. Марио, малки мой Марио, ако можеше само за миг да влезеш в моята малка класна стаичка, ще видиш, че там има много документи, много книги и много джунджурийки, но ще видиш също и три бучки захар, поставени под стъклен похлупак, на който има име и дата! |